Актуално

На фокус

Кой е Марко Бочаров?

Кой е Марко Бочаров?

18.09.2022

Втори Фронт

193


Гърците го наричат Марко Боцорис, а сърбите – Марко Богар. Но Марко Бочаров винаги е казвал, че е българин и това доказва в двутомния си труд „Славяните в Турция“, издаден през 1849 г. от френския учен Сиприен Робер; публикуван през 1846 г. от унгарците Силат и Немейет в будапещенското списание „Вилат“ и от чешкия Иржи Кречел в списанието „Квети“. 

Но защо гърците и сърбите имат аспирации към него? Според официални данни родното му място е Воден, но по-късно разкрити сведения сочат, че той е роден в Берковско през 1796 г. Наистина е така, но скоро след това семейството му се преселва временно във Воден, където му е издадено кръщелно свидетелство.

Майка му Станка знае само български език. Баща му – Стоян Бочаров, и братята му – Стефан и Димитър, организират въстание против турците, като им е обещана помощ от видинския паша Осман Пазвантоглу, който се е обявил за независим от султана. Задачата на въстаниците е да пресекат пътя на румелийските войски, изпратени от султана срещу Пазвантоглу, когато се опитват да преминат през прохода Петрохан и те успяват да спрат две от техните колони. 

Сега е ред на пашата да изпълни своето обещание, че населението на Берковско ще бъде освободено от данъци, но той се отказва от него. Тогава братята Бочарови обявяват, че сами ще извоюват това право. Техните хора са успели да вземат значително количество оръжие от разгромените при Петрохан колони и са добре въоръжени.

Когато през 1798 г. бирниците на Пазвантоглу идват в Берковско да събират данъците, те са прогонени. Пашата изпраща наказателен отряд, но той е разбит от берковчани. След 6 месеца видинският велможа хвърля срещу тях 2000 войници и 5000 башибозуци, поради което въстаниците са принудени да се изтеглят в планината. 

Те стигат до Алабия, където построяват укрепен лагер и продължават борбата за своите права, като многократно са нападани от войниците на султана и на Пазвантоглу. В битките загиват бащата и братята на Марко Бочаров, който също участва в сраженията, но оцелява. С трихиляден отряд той се включва в гръцкото въстание за независимост, с надеждата, че ако то е успешно, след това гърците ще подпомогнат българите в борбата им за освобождение.

Впечатляващи са битките на неговия отряд срещу многократно превъзхождащия ги по численост и въоръжение противник при Грагани, Плеска, Драмерка и Плаки, но най-най големи успехи постига при Вариера и Грасеска, в резултат на което завладява важната крепост Мисолунги. В сраженията обаче той понася значителни загуби, поради което българският отряд е сведен до 1000 души. 
Турците предприемат мащабно настъпление с 15-хилядна войска, за да си върнат контрола върху крепостта. Отрядът се предвожда от опитния военачалник Мустай паша, който всъщност е австриец (истинското му име е Гюнтер Макзер).

Марко Бочаров се решава на отчаяна стъпка. С 500 доброволци той се промъква в лагера на пашата, като сам влиза в шатрата му и го пронизва с ножа си. Но в почти същия момент е посечен от дошлите трима охранители. Сред турците обаче настъпва паника и останали без предводител, те се отказват от нападението си срещу укреплението, поради което то остава в ръцете на въстаниците. По-късно най-малкият брат на Марко – Костадин, попълва отряда с 800 души и нанася съкрушително поражение на турците при Сасириан, на 40 км от Мисолунги.

През 1827 г. синът на Марко Бочаров – Кръстю, става военен министър във въстаническото правителство, но продължава да радее за българската освободителна кауза. Когато през 1828 г. започва Руско-турска война той се свързва с командващия генерал Дибич и му предлага да организира 20 хиляди български доброволци от Беломорието и Одринска Тракия, които руснаците да въоръжат. Дибич възприема идеята, но тя не е одобрена от императора и поради това не се осъществява. 

След края на войната се подписва Одринският мирен договор, според който Гърция е обявена за независима. Кръстю Марков се среща с Дибич и настоятелно го моли да направи нещо за облекчаване на горестната съдба на българите. Генералът отговаря, че ако зависи от него, ще направи всичко възможно, но за съжаление волята на императора е друга.

Кръстю Марков продължава да се бори за българската свобода, но не получава подкрепа от никъде. Особено е разочарован от гърците, затова подава оставката си като военен министър и се заема с увековечаване на името и делото на своя баща. В резултат на това на много места в Гърция са поставени паметни плочи, а за Марко Бочаров се пеят песни и се разказват легенди. 

В свои произведения за него пишат английският поет лорд Байрон (гробовете на двамата са един до друг в крепостта Мисолунги), чехът Халоушенко, полякът Словацки и немецът Рален. Зантър Нето съчинява за него поемата „Перикъл на нова Гърция“. Българинът е едно от главните действащи лица в произведението на Виктор Юго „Гибелта на Сули“.

Художникът Лудовико Липарини пък рисува впечатляващото платно „Убийството на Марко Бочаров“. 

Колкото и учудващо да е, нито един български писател и поет не е сътворил нищо за знаменития ни сънародник.

Източник: Десант
"Бащино огнище"

Свързани статии