ИМА ЛИ НАДЕЖДА ЗА ТЕБ, АНТОНИЯ?
Страх ме е. Много. За тях. Те са млади. Те са предани. Те са убедени…
Но да започнем от начало. Центърът на столицата. Коледен базар. Всъщност - германски коледен базар в София. Каква е разликата ли? На този базар се пекат наденички, греят вино, продават малинова бира. Но нямаш право да ядеш и пиеш там. В град, където може да умираш от студ, а няма къде да се стоплиш. И освен това трябва да си с маска до очите. Как се нарича такъв базар? Концентрационен базар.
В нашия мил, сантиментален концбазар длъжностите бяха стриктно разпределени. Полицаите като надзиратели, служителите на Общината като СС-функционери, а тяхната началничка като комендант /Bazaarkommandant/. И имаха впечатляващо въображение за тормоза над хората, които опитваха да изкарат прехраната си или да хапнат нещо на крак. На един младеж, който въртеше скарата, му направиха забележка, че са му се запотили очилата. На друг му казаха да си взема бургера и да се омита. С твърдата вяра, че въвеждат нечия фюрерска воля по грешната софийска земя.
Антония, и другите двама да пишете дипломни работи, да правите театър, да четете тайно книжки в работно време, да мечтаете за пътешествия, да правите дължини в басейна, да се надлъгвате… Всичко, само не тази гадост.
Благодаря ти за химикалката, с която подписа акта, а после ми я подари, госпожице Старши инспектор. Скъпата ми малка фашистка. Има ли надежда поне за теб, Антония?
Степан Поляков
