Актуално

На фокус

Духохранилището

Духохранилището

19.09.2022

Румен Леонидов, фейсбук

745


По турско в град Елена нямало черква. Местните хорица поискали разрешение от Стамбул, но оттам не им дали съгласието да си вкопаят храм, макар и в земята. Тогава отишли с прошение до валията в Русчук. И там им отказали.

Ония мъже обаче са били истински. Събрали се, повъртели се около чорбаджиите, подумали си като българи и един от най-богатите отсича: „Грабвайте се и започвайте строежа, аз ще имам грижата да оправя нещата!”

Събират се мало и големо, деца, жени и старци и за 40 денонощия изкопават дупката за черквата, изграждат стените й, вдигат я малко над повърхността и я освещават. Кога точно са изрисувани странните й стенописи не се знае със сигурност, но и днес първият еленски храм „Св.Николай”, макар и превърнат в музей, топли душата българска не с чутовен подвиг или с черешово гърмене, а с незабравимия праведен пример за единението на народа ни - чорбаджията с парите, бедняците с ръцете си, майсторите с майсторлъка си...

Турските власти веднага пратили хора да проверят като каква е тази работа, дето гяурите са я подхванали, но били пресрещнати отдалеко с по някоя и друга кесийка с жълтички, а на валията цяла капа пари била проводена... Доложи ли му, че еленчани градят не храм, а житохранилище...

Къде отвя вятърът на историята това семе, това животоспасително жито на духа? Защо остана само плявата? Защо превърнахме вярата в хляба в най-висшата потребност, а когато закъсахме и за хляб, вярата ни не възкръсва...

По турско ли българите са били по-гладни за своите светци, или днес сме по-жадни за залъка на ближния? Къде е разпятието - единствено във всекидневието ни, в което гаснем като лоеници, или в онова нарочно „въпреки всичко”, чрез което дишаме и ходим изправени по земята...

Толкова наведени май скоро не сме били, да крачим с поглед, забит в пръстта... Носим не хорски души, а озверение на българи срещу българи... Днес като никога нямаме никаква идея, която да ни обединява, нямаме кауза, която да ни сбира, нямаме обща цел за пожертвувание...

Превърнали сме се в биомаса от мърморещи човекоподобия, оплакващи се взаимно от цените и собствената си неоценена безценност. Защото си подменихме ценностите с целите. Докато търсим вината у другите, в съседите по двор и граница, в малцинствата, в другите етноси и народи, докато липсата си на воля оправдаваме с кретенизма на околната среда, няма да вдигнем храм нито в себе си, нито над себе си.

По-лошо е, че нашето отрицание на отрицанието не работи. А трябва. Иначе вреди на националната ни енергия, която е сбор от споминалите се народни будители, от съвестта на убитите ни учители, от стойността на българските ни стоици, светци и стражници – три синджира рожби на родината, доброволни носачи на съдбините й, сияйни синове и щерки на земята ни – всичко това плюс нашето лошо настроение и отвращение от солта на всекидневието, вкарва в небето над България само мрак, мизерия и мерзост...

Та кой, казвате, днес има нужда от житохранилището на българското семе? Живите, които спят като мъртви или мъртвите, чиито дух не спи?

Първата черква е построена през ХVI в. тайно за 40 дни, вкопана е в земята, за да не дразни турците. Изографисали я Яков и Давид през 1817 г. Стенописите й са изключителни. Същите зографи са автори и на забележителната икона на свети Никола. Запазен е и ктиторският надпис, който помни всичко, но не може да проговори.

Свързани статии