Актуално

На фокус

Дистанционното обучение се превръща в затвор, води до психични страдания при децата

Дистанционното обучение се превръща в затвор, води до психични страдания при децата

04.04.2021

Втори Фронт

597


При първата вълна хората си казваха: “Сега имаме възможност да погледнем себе си, да случим нови неща. Сега, по същото време на втората година, това става по-притеснително, непредвидимо, като да няма край, казва Наталия Любенова

Едно от важните неща, на които трябва да научим децата, е успешно да се справят със ситуации, които предизвикват стрес, добавя училищният психолог

Г-жо Любенова, как се отрази COVID кризата в училищата от психологична гледна точка?

- В самото начало беше при много форсмажорни обстоятелства, много бързо трябваше да бъдат организирани колегите, родителите, децата и за тях това беше някак си “излизам извън системата”.

Първата вълна се отрази на хората в училище по начин: “Сега имаме възможност да погледнем себе си, да случим някакви нови неща, да опитаме нещо ново, ще учим по различен начин - иновативно е, творческо е.”

Сега, по същото време на втората година, това става все по-притеснително, непредвидимо, като да няма край. А

ние, човеците, се раждаме с

тази потребност от сигурност

Особено при децата това вече се отразява. Ако в първата вълна това беше любопитното, интересното, различното, сега започват да губят интерес. Дистанционното обучение се превръща в затвор, губи се много мотивацията. В световен мащаб се отчита сериозно покачване на психичните разстройства.

Наблюдава се една хиперкинетичност, дефицит на вниманието и хиперактивност. И това е съвсем логично от дългото стоене на децата пред компютъра. Имаме прекалена възбудимост на нервната система заради непрекъснатото наблюдаване на екрана. Има когнитивни и афективни отклонения. Начинът, по който мислим, по който възприемаме и преработваме, учене с разсъждение, изобщо всички тези неща в когнитивната сфера са нарушени.

В България няма направена статистика, но например в Германия има около 2 млн. души, които страдат от зависимост към екрана. И най-вероятно голяма част от тях са деца.

При учениците се наблюдава един сериозен спад и доста отклонения в трите сфери, които споменах - афективни отклонения, когнитивни отклонения и намалена концентрация на вниманието заради повишената възбудимост.

- Правилно ли съм разбрала, че дистанционното обучение става по-неефективно?

- Всяко нещо има смисъл, когато е прилагано внимателно и с дозиране. Когато обаче се надхвърли като време, се наблюдава обратният ефект.

Има изследвания, че максимумът, който можем да стоим пред екрана, е 3 часа на ден. Максимумът, в който обучението може да се случва онлайн в рамките на една учебна година, е не повече от 3 месеца. При нас има и една хаотичност - отваряме, затваряме, връщаме едни, вкарваме други през различните възрасти.

Нарушават ни се базови потребности. Оттам нататък ефектът е, че минаваме нормалността, ако това започне да става тенденция и да се случва в много продължително време. Нямаме илюзията, че дигиталното обучение няма да бъде част от обучението занапред. Напротив, даже последното поколение Алфа, та дори и предишното Z, те са родени с таблети и телефони в ръката. Така че то ще бележи нашия живот оттук нататък.

Идеята е как да го използваме така, че да може да бъде в полза на децата. Моите наблюдения са, че все повече започва да има психични страдания. Дали са тревожни състояния, дали са панически състояния, дали това ще бъдат различни поведенчески промени, които при децата най-често са забележими.

Моя позната каза: “Боже, от

месец и половина е вкъщи,

не мога да си позная детето

Той е толкова спокоен, а в момента не мога да го попитам нищо. Той е напрегнат, нервен, не спи, тъпче се с боклуци.”

Тук не говорим за възрастова криза. Тя го забелязва в рамките на месец и половина. И ето, започва да дава едно поведенческо отклонение, което е сигнал, че се случва нещо с детето.

- Индивидуалните терапии, които провеждате с ученици и учители, това ли е някакъв тип отдушник?

- Имам едно желязно правило - когато работим с децата, работим и с родителите, защото те са пряко отражение на семейната система. Едно от важните неща, на които трябва да научим децата, е т.нар. резилианс, или успешно да се справят със ситуации, които предизвикват стрес.

Това е изключително важна задача и на учителите, и на родителите. Последните ми срещи, преди да излезем в онлайн среда, бяха основно с родители. С насоки какво да наблюдават, какво да направят, какво да променят.

Защото справянето с един проблем е свързано обикновено с промяна, с правене, не само с мислене. Индивидуалната работа минава през изграждане на нова гледна точка, на някакви умения, как те се развиват във времето и стават устойчиви. Използваме ресурса на детето. Това, в което то е добро, за да може по някакъв начин да промени усещането за ситуацията, в която се намира.

Откакто COVID стана ежедневие,

направихме няколко семинарни

занятия с колегите за това,

как работим със смъртта

Това е една твърде тежка тема, много сме сензитивни към нея, но беше много необходимо. На малки групи започнахме да говорим върху всички важни аспекти - върху агресивните парчета, които излизат от нас по отношение на децата и на самите нас.

Имаме онлайн форма, в която всеки четвъртък си говорим върху теми, свързани със себепознанието. Темите на този психорелакс излизат много спонтанно от колегите ми и от какво имат нужда те към момента. Виждам, че на тях им харесва, че обратната връзка им е полезна. Ще продължим така до края на учебната година.

- Има ли вече психични страдания и при учителите?

- При тях има една повишена тревожност и изнервеност. Наблюдаваме, че реагират различно - чувстват се напрегнати, има гняв, има негодувание. При тях също не е лесно.

В онлайн обучението много по-трудно може да се извърши групов процес. Невъзможност да се справим с определени обстоятелства. Децата са изключително хитри, в добрия смисъл на думата, и лавиращи с възможности да тестват границите. Авторитетът през живия контакт - това е нещото, което учи. Ние развиваме съзнание единствено и само когато имаме контакт с реалния външен свят.

Виртуалната реалност е много различна, но мозъкът не прави разлика. За него е важно да има допамин. Това е хормонът, който носи незабавното удоволствие. През дигиталната комуникация получаваме незабавно удоволствие. Там имаме непрекъснат поток на информация. Ние непрекъснато я получаваме и виждаме как ставаме лека-полека зависими и пристрастени. Имам усещането като да съм пропуснал, да съм изостанал. Хайде пак ще си отворя телефона, пак да видя. По този начин ние си “помпаме” допамин.

Можем много да говорим за биохимията - колкото повече адреналин, толкова по-малко окситоцин.

Адреналинът идва от

непрекъснатия стрес,

от това, че непрестанно “помпаме” с неизвестното, със страха, с отчуждението.

Трябва да намерим вентила, иначе ще сме като тенджера под налягане. Представете си един тийнейджър, който смята, че виртуалната реалност е реалната реалност. Той излиза навън и решава, че щом затворят заведенията, може да стреля. Или директно да отиде да се сбие с някого. Така го е виждал във виртуалния свят.

По някакъв начин това трябва да го канализираме, да има здравословно извеждане.

- Какъв е начинът?

- Първо и задължително минава през родителските норми. Нито един психолог или учител не може да замести ролята на родителя. Той е този, който залага моделите и начина, по който се справя детето.

Моите адмирации за всичко, което направиха българските учители в дигиталното образование. Те са изключителни герои, защото за 3 дни трябваше да се справят с платформи, с начин, с темп.

Това, което блокира децата и би създало много сериозна щета, е блокирането на невербалната комуникация. Зад екрана имаме само фантазия какво се случва с другия. Дактилното усещане - да го пипна, да го помириша, е един много директен начин, по който човек може да комуникира.

Когато блокираме тази част от нас, комуникацията е категорично непълноценна и ако се вземат такива мерки по-продължително, ще имаме цяло поколение, в което ще има нарушен комуникативен канал.

   Източник: 24 часа

Свързани статии

ICDSoft хостинг компания