Дъглас Мъри: Идеологията на малцинствата ще причини огромни страдания
"Да вземем случая на Натан Верхелст, починал в Белгия през септември 2013 г. Натан се родил момиче и родителите ѝ дали името Нанси. Тя израснала в семейство с момчета и винаги усещала, че родителите ѝ предпочитат тримата ѝ братя. Нанси, която през цялото си детство се чувствала отхвърлена от своите родители, започнала да мисли, че нещата биха били по-добре, ако се бе родила мъж. През 2009 г., с наближаването на четиридесетте, тя се подложила на хормонотерапия. Скоро след това си направила двойна мастектомия, последвана от серия хирургически операции, целящи да я дарят с пенис. Тя се подложила общо на три хирургически операции за смяна на пола между 2009 и 2012 г. В края на този процес “Натан”, както вече се наричала, реагирал на резултатите: “Бях готов да отпразнувам новото си раждане. Но когато се погледнех в огледалото, се отвращавах от себе си. Новите ми гърди не отговаряха на очакванията ми, а новият ми пенис показваше симптоми на отхвърляне”. Всички операции, които Натан претърпял, оставили значителни белези и той очевидно бил много нещастен в новото си тяло. Новият живот, на който толкова се надявал Натан, не се осъществил и не след дълго той изпаднал в депресия. През септември 2013 г., на 44-годишна възраст, т.е. само година след последната си операция за смяна на пола, Натан Верхелст бил евтаназиран от държавата. “Не искам да бъда чудовище”, заявил той точно преди смъртта си. Не е трудно да си представим изумлението, което би могла да породи тази история в бъдещите поколения. “Значи белгийските здравни служби се опитаха да превърнат една жена в мъж и след като не успяха, го(я) убиха?”. Може би най-труден за разбиране е фактът, че това убийство, както и предшестващите го операции, е извършено не от злоба или жестокост, а от чиста доброта".
“Политиката на идентичността” запълва празнотата след краха на големите разкази на постмодерните общества. Това е тезата, която защитава Дъглас Мъри в книгата си “Безумието на тълпите: джендър, раса и идентичност” (The Madness of Crowds: Gender, Race and Identity, 2019 г.). Манията на “интерсекционните малцинства” по “раса”, “джендър” и “идентичност” според него е потенциално разрушителни за западните общества. “Изправят гейове срещу хетеросексуални, чернокожи срещу бели, жени срещу мъже”, изтъква британският журналист и писател. Откъси от бестеселъра на Дъглас Мъри бяха публикувани във “Фигаро”.
Раждането на нова идеология
Живеем в епоха на голямо колективно безумие. В публичното пространство, както и в личния живот, в интернет, в живота като цяло, поведението на хората е все по-ирационално, трескаво, стадно и просто неприятно. Виждаме последствията от това, вездесъщи в съвременността. Но въпреки че навсякъде виждаме симптомите, корените на това явление все още ни убягват. Самото възникване на тази ситуация рядко се признава. (…)
Това се дължи на простия факт, че преминахме през период от над четвърт век, в който всички наши големи разкази рухнаха. Един по един, те бяха отхвърлени, станали твърде непопулярни, за да бъдат защитени или невъзможни за съхранение. (…) Беше неизбежна появата нов дискурс, който да заеме опустелия терен. Гражданите на днешните проспериращи западни демокрации не можеха да бъдат първите в историята на света, които нямат никакво обяснение за човешкото приключение, нито глобална визия, която може да осмисли тяхното съществуване.
Отговорът, който се наложи през последните години, се състои в започването на нови битки, все по-ожесточени кампании и непрекъснато нарастващи изисквания за ниша. Тези войни се водят систематично и са вдъхновени от ръководна цел. Те се подчиняват на цялостна стратегия, чиято задача е грандиозна. Тази задача - несъзнавана от някои, обмислена от други - се състои в установяването на нова метафизика или, ако предпочитате, нова религия в нашите общества.
Привлекателността на този нов светоглед вече е очевидна. Не е много ясно как едно поколение, което не може да натрупа капитал, би могло да изпита голяма страст към капитализма. Точно обратното, едва ли е трудно да разберем защо едно поколение, убедено, че никога няма да притежава собствено жилище, е силно привлечено от система от схващания, която обещава да разреши всички несправедливости, не само тези, които понасят неговите привърженици, но и в световен мащаб. Обяснението на света през призмата на “социалната справедливост”, “политиката на идентичността” и “интерсекционността”* е вероятно най-дръзкото и всеобхватно усилие след края на Студената война за изграждането на нова идеология.
Накъде води “политиката на идентичността”
Концепцията за “интерсекционност” ни приканва да прекараме остатъка от живота си в опит да решим всички искания за идентичност и статут на жертва, нашите и тези на другите, после да ревизираме социалната си организация в зависимост от компенсаторна система, продиктувана от непрекъснато променящата се йерархията, която ще открием. Такава система е не само неприложима, но и ще ни побърка, защото формулира невъзможни изисквания и ни поставя непостижими цели. Днес “интерсекционността” е мигрирала извън департаментите по хуманитарни науки, където се зароди.
Тя вече се приема много сериозно от поколение млади хора и се промъкна в законите за наемане на работа (по-конкретно чрез “ангажиментите в полза на многообразието”) във всички големи компании и администрации. Създаде се нова диалектика, която трябва да накара гражданите да приемат тези убеждения. И те бяха възприети с удивителна скорост. Както подчерта икономистът и писател Ерик Уайнстийн (и както показва търсенето в Google Books), непознати доскоро изрази, като “ЛТБТК”, “бяла привилегия” и “трансфобия”, са преминали във всекидневната употреба. Като че ли през последните пет години новата метафизика, чиято система беше разработена, разшири плашещото си въздействие над широката публика. Тази експанзия беше блестящо изпълнена. (…)
Тази форма на догматичен и отмъстителен прозелитизъм рискува рано или късно да подкопае и дори да предизвика крах на цялата прогресистка култура. В края на краищата, не е сигурно, че мнозинството от населението ще продължи да приема искания, които го приканват да приеме, и колко дълго ще понася да му затварят устата с епитетите, които му лепват, когато отказва да го направи. Трябва да бъдат отрити пукнатините в тази нова теория (и оправдание) на съществуването, защото страданията, които този “интерсекционен” влак ще продължи да причинява, ако продължи по същия път, са огромни. (Според тази доктрина) жените може би са по-добри от мъжете, хората могат да станат бели, но не и черни и всеки може по своя воля да смени пола си. Всеки, който отхвърля тази схема, е потисник. И абсолютно всичко трябва да бъде политизирано.
Там има противоречия и бъркотия, достатъчни, за да се запълни цяло едно съществуване. И не само в детайлите, но и в основите, превърнати в абсолюти. Какво трябва да направят мъжете и жените, хомосексуални или хетеросексуални, според твърденията на експерти, които възнамеряват да припишата на децата пол, различен от този, които им е даден по рождение? Защо една млада жена, която се държи и облича като момче, трябва да се смята за транссексуална и да се оперира, за да стане мъж?
Защо малко момче, което обича да се облича като принцеса, трябва да е транссексуален и спешно да се феминизира? Джендър експертите и техните убеждения за онези, които сравняват с “тортички” в грешна опаковка, може би проявяват напълно недостатъчни интерпретативни способности. Смята се, че при около 80% от децата, при които е диагностицирана т.нар. днес полова дисфория, този проблем се решава от само себе си през пубертета. (…) Тоест, в крайна сметка те започват се чувстват комфортно с биологичния си пол, който е определен при раждането им.
Противно на това, което твърдят активстите прогресиси, тези категории всъщност взаимодействат негативно помежду си. Матрицата на потисничестото не е голям Рубик куб, който чака всяко квадратчето да бъде поставено правилно от социолозите. Става въпрос за каталог с изисквания, които не са съвместими и със сигурност не под тази форма.
Трябва ли индивидуалното желание да бъде над всичко?
Всички епохи, предшествали нашата, са извършили или позволили дела, които ни се струват морално изумителни. Следователно, в случай, че имаме причини да смятаме, че днешните хора са по-разумни, морално по-добри и по-мъдри, отколкото във всяка друга епоха, е разумно да предположим, че някои сегашни дела и поведение - може би пропити с морална добродетел - един ден ще накарат нашите потомци да възкликнат скандализирани: “Но как можаха…?”. Интересно е да се запитаме кои са мъртвите точки на нашата епоха. Някои наши дела (и кои…?) ще бъдат съдени от следващите поколения също толкова строго, колкото днес ние смятаме за скандална търговията с роби или използването на деца като коминочистачи при управление на кралица Виктория?
Да вземем случая на Натан Верхелст, починал в Белгия през септември 2013 г.
Натан се родил момиче и родителите ѝ дали името Нанси. Тя израснала в семейство с момчета и винаги чувствала, че родителите ѝ предпочитат тримата ѝ братя. Нанси, която през цялото си детство се чувствала отхвърлена от своите родители, започнала да мисли, че нещата биха били по-добре, ако се бе родила мъж. През 2009 г., с наближаването на четиридесетте, тя се подложила на хормонотерапия. Скоро след това си направила двойна мастектомия, последвана от серия хирургически операции, целящи да я дарят с пенис. Тя се подложила общо на три хирургически операции за смяна на пола между 2009 и 2012 г. В края на този процес “Натан”, както вече се наричала, реагирал на резултатите: “Бях готов да отпразнувам новото си раждане. Но когато се погледнех в огледалото, се отвращавах от себе си. Новите ми гърди не отговаряха на очакванията ми, а новият ми пенис показваше симптоми на отхвърляне”. Всички операции, които Натан претърпял, оставили значителни белези и той очевидно бил много нещастен в новото си тяло. Новият живот, на който толкова се надявал Натан, не се осъществил и не след дълго той изпаднал в депресия. През септември 2013 г., на 44-годишна възраст, т.е. само година след последната си операция за смяна на пола, Натан Верхелст бил евтаназиран от държавата. “Не искам да бъда чудовище”, заявил той точно преди смъртта си. Не е трудно да си представим изумлението, което би могла да породи тази история в бъдещите поколения.
“Значи белгийските здравни служби се опитаха да превърнат една жена в мъж и след като не успяха, го(я) убиха?”.
Може би най-труден за разбиране е фактът, че това убийство, както и предшестващите го операции, е извършено не от злоба или жестокост, а от чиста доброта. Случаят на Верхелст, разбира се, е необичаен в много отношения. Но си струва да се спрем на него, защото някои от въпросите, които повдига, пораждат немалко размишления. Какво означава думата “транс”? Кой е “транс”? Какво кара един човек да бъде “транс”? Сигурни ли сме, че има такава категория? И ако да, сигурни ли сме, че винаги е възможно да се опитаме да променим физически един човек от единия пол в другия? Това ли е най-добрият начин да се изправим пред загадката на желанието?
Да спрем съревнованието на потиснатите!
Може би вместо да виждаме навсякъде потисничество, бихме могли да започнем да излизаме от лабиринта, като съставим списък на различните “групи жертви”, които не са потиснати и дори се оказват облагодотелствани? Проучвания показаха, че възнагражданието на гейовете и лесбийките надхвърля средно това на техните хетеросексуални колеги. Можем да споменем няколко причини, а именно факта, че повечето от тях няма да имат деца и следователо могат да работят извънредно, което е от полза за тях и техния работодател. Това предимство ли е за хомосексуалистите? До каква степен хетеросексуалните могат да претендират, че са несправедливо ощетени в работата си? Трябва ли гейовете да се оттеглят, за да дадат на хетеросексуалните си съвременници по-добри професионални възможности?
През последните години разликите в доходите между расовите групи систематично бяха използвани като фактори за убеждение. Въпреки че често се повтаря, че средният доход на испаноезичните американци е по-нисък от този на чернокожите и че доходът на чернокожите е по-нисък от този на белите, никой никога не се интересува от азиатците, групата, която изпреварва всички останали. Средният доход на азиатските мъже в САЩ продължава да бъде по-висок от този на всички останали групи, включително белите американци. Трябва ли да се намали тази цифра, намалявайки с няколко пункта доходите на азиатците? Или трябва да излезем от патологичната мания, като се отнасяме към хората като към личности, притежаващи различни способности, и не се опитваме да налагаме егалитарни квоти на всяка компания или институция? Тъй като най-радикалните искания винаги успяват, хората са склонни да им вярват и да приемат мрачните им сценарии за чиста монета.
Проучване, проведено през 2018 г., показа, че повечето британци (седем от десет) вярват, че жените са по-ниско платени от мъжете за еквивалентна работа. “Разликата в заплащането между двата пола”, която реално съществува, се отнася до средните доходи през целия живот, като се имат предвид различията между мъжете и жените, дължащи се на кариерата, отглеждането на децата и избора в живота. Но “разликата в заплащането” се превърна в толкова разгорещена тема на дискусия в медиите и социалните мрежи, че повечето хора я изтълкуваха като доказателство за разлика, която не съществува във формата, в която ги убеждават.
От 1970 г. в Обединеното кралство и от 1963 г. в САЩ е незаконно да се плаща на една жена по-малко, отколкото на един мъж, за да извършва същата работа. За да посоча само една последица от това погрешно схващане, въпреки че седем от десет души смятат, че жените са по-ниско платени от мъжете, за да вършат същата работа, почти идентичен процент (67%) в същото проучване смятат, че феминизмът е отишъл твърде далеч или толкова далеч, колкото е трябвало. Тази констатация може да обобщи объркването, което цари днес. Ние виждаме потисничество там, където то не съществува, и нямаме никаква идея как най-добре да му отговорим.
* Терминът “интерсекционност” е предложен от афроамериканската феминистка Кимбърли Уилямс Креншоу през 1989 г., за да говори за пресечната точка между сексизма и расизма, които понасят афроамериканските жени, впоследствие значението на термина е разширено и сега обхваща форми на пресичаща се дискриминация (бел. ред.).
Източник: glasove
Превод от френски: Галя Дачкова
